Битието като Произвол

27 Октомври 2008 / 23:16  |  Автор: philosophy  |   | Категория: Наука  | Рубрики: Философски опити

Автор: Джошкун Ибишев   

        Гледам свои стари снимки. Всяка снимка бележи някаква промяна. Виждам, че преди косата ми е била гъста и черна като катран. Сега отчитам, че тя значително е оредяла и леко посребрена встрани. Преди съм бил по-слаб, а сега съм леко закръглен. Ще кажете: ,,Ами нормално - остаряваш''. Така е. Странното е, че очите ми остават непроменени. Във всички снимки, сякаш именно те доказват, че въпреки настъпилите промени това съм именно аз, а не някой друг.

        С други думи, нещо в мен се променя под натиска на времето и обстоятелствата, а друго пък се повтаря, оставайки непокътнато и неподвластно на каквато и да е промяна. И тук не става въпрос само за външни признаци. Някои черти на характера ми, напр., не са се променили и до днес, докато други са претърпели по ред причини някаква еволюция. Че какво пък чудно има в това? - ще ми бъде възразено - някои неща са по-устойчиви и се съхраняват, други са по-лабилни и подлежат на промяна.

        Тъкмо в тази тривиална, очевидна даденост, която ни представя съвместното присъствие на промяната и повторението, аз съзирам Произвола. И тази игра на промяна и повторение не касае само отделната личност: тяпронизва битието в неговата цялост. Оттук нататък главният въпрос е: поради какво е продиктувана тази двойнственост? Преди да търся отговор на този въпрос обаче, трябва да изясня как възприемам понятията ,,битие'' и ,,произвол''.

        Сигурен съм, че ако някой се опита да опише какво предизвиква в представите му понятието,,битие'', доста ще се затрудни. Аз например сериозно се затрудних, когато се опитах просто визуално да си представя битието. Накрая успях да го оприлича нанякакъв мъгляв вихър, който тезавлича незнайно къде.И тъй като тази картинками подсказва нещичко за битието, но е далеч от отговора на въпроса: ,,Що е битие?'', реших да се вслушам в езика, логиката и историческия опит.

Битието в езика 

        Нашият български език ми подсказва, че думата ,,битие'' произлиза от праславянския глагол ,,бьiти'', т.е. ,,да бъда''.Това ми дава основание да заключа, че същността на битието се корени във времето, и то по-конкретно в един от неговите модуси - бъдещето. От друга страна,при образуване на въпросната думаглаголът-родител е в инфинитивната си форма, изразяваща неопределеност- друга твърде важна характеристика на битието. И накрая, свършеният вид на същия този глагол означава, че именуваното от него действие предполага еднократност ирезултат.

       Тук обаче се натъкваме на една интересна особеност: че битието е бъдеще, е ясно; че е еднократно е без съмнение - има начало и край; онова, което остава под въпрос е има ли резултат от това доведено до своя край бъдеще?

        Плодът зрее, зрее и накрая узрява. Задачата на плода е изпълнена. Краят е увенчан с резултат: плодът е узрял. Човек живее,живее и накраяумира,без дори да е разбрал каква е била задачата му, имало ли евъобще някаква задача. В края на живота си се пита можел ли е да постигне повече, дали е дал всичко от себе си като потенциал и възможности. И отговорът е един и същ: абе, можех да извърша толкова много неща, имах толкова много проекти, но... С други думи, битието оставя у нас усещането занезавършеност, за някакъв недостиг или най-общо казано - за някакъв преждевременен край.

        Нека обобщя, нашият език ни сочи, че битието е белязано от недостига бъдеще, доведено до своя край. Ето колковажни неща ни ,,подшушна'' езика. Сега е ред да чуем какво ще ни каже логиката. 

Битието в логиката  

        Традиционно логиката подрежда времевите модуси визвестния на всички ни порядък: минало - настояще - бъдеще.При битието обаче подредбата е тъкмо в обратен ред: бъдеще - настояще - минало. Бъдещето постоянно ,,дава'' време на ежесекундно ,,пропадащото'' в миналото настояще. Миналото безжалостно ,,изяжда'' времето на настоящето и последнотоотново и отново е принудено да се обръща с лице към бъдещето и да черпи от него време до момента, в който самото бъдеще се изчерпи идостигне своя край. Чудесни са призивите да живеем ,,тук и сега'', чудесен е и призивът от библията да живеем като волни птички и да не мислим за утрешния ден,а да оставим утрешния ден да мисли за нас,нозовът набитието-към... се оказва по-силен инеуморно тетиканапредкъм мечтите, копнежите инадеждите в утрешния ден. И макар и да знаем, че напред ни чака краят, взорът ни е вперен все нататък. Даже и старецът на преклонна възраст не се отказва от желанията и мечтите си игледа напред.

        Ето тук логиката вдига безпомощно ръце. Тя несе занимава с неща, които идват от...бъдещето,и то неопределени, каквото е битието. Тя търси ясното, определеното, положеното, даденото. Все пак логиката напомня, че битието предполага нещо биващо,по подобие на движението, което пък изисква нещо движещо се. Биващото, съществуващото е вече факт, който може да бъде неин предмет на анализ.

        Логическият анализ сочи, чевсяко съществуващо носи своята същност/ ,,какво''/ и своето съществуване/,,как''/. Фактически логиката разкрива двойнствената природа на съществуващото. По-нататък тя отчита, че в качеството си на настоящност, съществуването е изменчиво ипоставя под въпрос достоверността на направените от нея изследвания. Затова, предвид на своя догматичен, метафизичен характер тя напълно основателно се ориентира към застиналите в миналото същности. В този ред на мисли, логикатасе нагърбва да изследва битието на съществуващото откъм същността. Нейна заслуга е и класификацията на съществуващото в две групи: битие в себе си/ светът, вън от нашето съзнание/ и битие за себе си/ човешкото битие/.

         Изводите на логиката в резюме: самото битие не е реално представено, защото не е определено. Негого представя съществуващото. Последното носи своите същност и съществуване, но като обект на изследване то може да бъде прието само откъм същността, в качеството си на постоянна, неизменна и ясна субстанция. Видно е, че съществуването е оставено встрани и анализът на битието остава половинчат до появата на С. Киркегор, който осъществява поврат от средновековна схоластика и метафика към модерната философия. Еволюция претърпява и самата формална логика, но за всичко това – по-нататък

Историческият опит по въпорса за битието 

        Поразрових се тук-там из Уикипедията и да си призная информацията по разглежданата тема се оказа твърде оскъдна. Все пак тя, съчетана със скромния ми опит/ като прочетена литература/ ще хвърли необходимата светлина върху историческия развой на чуждия опит по разглеждания проблем.

        Парменид е първият мислител, който обръща сериозно внимание на битието. Има съществуващо и съществуване на това съществуващо, което се нарича битие. Той се изказва и по отношение на небитието: небитието, отбелязва той, т.е. това, което не съществува, го няма. По такъв начин неговият първи тезис гласи: ,,Битие има, небитие - съвсем не.'' Изводите, направени от него са следните: битието е единно, кръгло, неподвижно, неразличимо; не е възникнало и не подлежи на гибел, защото в противен случай трябва да допуснем съществуването на небитието, което е недопустимо. Вторият му тезис звучи така: ,,Да мислиш и да бъдеш е едно и също.'' Това да ви звучи познато? Накрая той заключава, че доколкото небитие няма, същото не може да бъде и мислено. Всичко, което мислим, е битие.

         Учителят на Парменид, Хераклит, застъпва противоположната на ученика си теза, че ,,битието е непрекъснато изменение на случващото се.'' Спомняте си много добре неговата метафора за течащата река, която ,,не можеш да минеш два пъти.''

         Родоначалникът на обективния идеализъм и Идеята, Платон, възприема битието на съществуващото като спомен, спомен от Първообраза, Ейдоса/Идеята/. От него до голяма степен са повлияни в оценките си за битието идеалистите от Средновековието и от Новото време.

        Сякаш обединявайки двете тези - на Хераклит и Парменид - Аристотел заключава, че битието съществува под две форми: потенциална/ възможност/ и актуална/ действителност/. Счита се също така, че той е създателят на онтологията - науката за битието. Той определя новата наука като ,, наука за биващото като биващо''.

        В идеалистическата философия от средновековните мислители до идеалистите от Новото време обикновено идентифицират битието с извънвремевата реалност, т.е. със света на същностите, есенциите.

        Така, напр., най-изтъкнатият средновековен схоласт, Тома Аквински, в съчинението си ,,Същност и съществуване'' заключава, че същността е първична и че е първоизточник на съществуването. Субективният идеалист от Новото време, Д. Бъркли пък прави следния извод, станал впоследствие крилат: ,, Да бъдеш, значи да бъдеш във възприятието''.

       Не липсва и скептицизъм: в своята ,,Критика на чистия разум'' Кант заявява, че ,,битието не е реален предикат'', и че разглеждането остава под въпрос.

Хегел разграничава ,,битие за себе си''/т.е. на външните обекти/ и ,,битие на хората''/Geist/.В най-известния си труд ,,Науката логика'' той стига до следната интересна трактовка: ,, Чистото битие и чистото нищо са едно и също''. И двете, според него, са абсолютно неразличими, неразчленими нито вътре в себе си, нито помежду си. Просто битието прелива в нищо и обратно.

        Тук е мястото да отбележа, че противопоставяните на битието небитие/ Парменид/ и нищо/Хегел/ не са идентични. Небитието се възприема като аналог на несъществуващото, докато нищото - като аналог на неопределеното, лишеното от същност. С други думи, ако небитието се противопоставя на съществуващото, то нищото е противоположно на същността/ напр. идеята, значението, определението/.

         Материалистите, както знаем, противопоставят битието на съзнанието и приемат първото за основополагащо последното. За тях всичко, вън от съзнанието, е битие. В него разграничават личностно битие и обществено битие.

         Коренен поврат в представите за битието осъществява основателят на модерната европейска философия - С. Киркегор.За разлика от предшествениците си, той пръв се осмелява да разглежда битието не откъм същността, а откъм съществуването. Той е и първият, който ориентира цялата си философия изключителновърху човешкото битие. Последното, може да бъде схванато автентично, според него, само и единствено чрез екзистенцията на отделната личност, чрез отношението й към такива ценности като избора, вярата, решителността, риска и пр. Критикувайки рационализма на тогавашния европейски идеализъм/ средата на 19в./, той изгражда в противовес своята филосогия върху основите на ирационализма,в чийто център е религиозната вяра. Като контрапункт на Хегеловата обективнадиалектика,в основния си труд ,,Или-или'' Киркегор изгражда своята субективна диалектика, включваща следните три стадия на екзистенцията: 1. Естетически стадий; 2. Етически стадий; 3. Религиозно-философски стадий; На Платоновия споменпък той противопоставя,,повторението напред'', сиреч вярата. Последната, твърди той, е авантюра, риск, защото те изправя пред неясното бъдеще. В този ред на мисли, Киркегор заключава, че мечтаещият дух бива обзет от един необясним, първичен страх, чийто предмет е нищото. Страхът от нищото води до отчаяние и в него духът открива вярата. Иначе казано, пътят на вярата задължително минава през страха от нищото/ неслучайно казват: ,, не ме е страх от нищо''/. В заключение, авторът определя ,,повторението напред'' като ,,сериозност на битието''.

       Шопенхауер възприема битието като сляпа, стихийна воля за живот, която е неизчерпаем източник на страдания. Неслучайно авторът нарича своето учение песимизъм. Последният търси спасителния пояс в етиката и морала като спирачки на вечното щение.

        Ницше коригира своя учител и интерпретира битието като воля за власт, разбирана най-вече като автокреация, т.е. себевладеене. Нему принадлежи и онтологическата интерпретация на тази идея като ,,вечното възвръщане на едното и същото''.

        В търсене на една чиста логика, която да преодолее психологизма и емпиризма,свеждащиформалната логика до една статистика на факти, Е. Хусерл попада в едно особено пространство - пространството на чистото съзнание.Така у него се заражда идеята за всеобщия универсален метод на познание - феноменологията. Заемайки от Ф. Брентано понятието интенционалност,Хусерл конституира структурата на чистото съзнание, включваща интенционалния / познавателно насочения/акт на трансценденталното его и съответния интенционален предмет/ сходство, единство, различие,число/. Винаги мислим за нещо, говорим за нещо, мечтаем за нещо, споделя той, и стига да извода,че ,,съзнанието е винаги съзнание за...'' Така авторът слага точка на спора за битието и съзнанието, заключавайки, че те са неразривно свързани. Нито съзнанието може без предмета/битието/, защото е ,,съзнание за...'', нито битието може без съзнанието, защото тъкмо последното конституира, определя автентичността на битието. Неслучайно Хусерл споделя, че всичко, вън от съзнанието следва да бъде подведено под ,,индексаза нулиране'' и да бъде изведено "в скоби'' катонесигурно, съмнително, недостоверно. Само редуцираните до кристално ясни същности феномени, представени в първоизточника на познанието - интуицията, имат статут на автентични дадености.По-нататък Хусерл определя света на трансценденталното его, на чистото съзнание като ,,жизнен свят''.Това его е призвано по думите на Хусерл да осмисли собсвеното си битие и битието на другите чрез идеята за интерсубективността/ ,,опита на другия'', заложен във всяко индивидуално съзнание/.

         Фундаменталният онтолог М.Хайдегер ,,извежда'' навън Хусерловото "трансцендентално его'' от редуцирания му свят и го ,,захвърля'' в обективния свят, сред вещите. Неговият dasein/ нем.: ,,тук-битие'', човек/, изправен пред нищото на страха осмисля смисъла и ценността на битието, а именно, че то е винаги ,,мое'', ,,разбиращо'' и…крайно. Изводът на Хайдегер: за битието трябва да се пита откъм нищото. Главният въпрос за него звучи така: защо се случва нещо, а не нищо?

       И накрая, Сартр определя битието като свобода, на която сме осъдени и коятоследва да понесем. В трактовката си за последната, идеите му търпят еволюция: ако първоначално счита, че свободата е безгранична, то в късния период на творчеството си заключава, че тя има граници - отговорността, напр., постоянноя съпътствува. Основополагащ принцип на неговата онтология- както и на всички екзистенциалисти- е, че съществуването предхожда същността.

       Направеният кратък исторически преглед ясно показва, че част отпредставените по-горе мислители, въпреки разнообразните си оригинални интерпретации по въпроса за битието биха могли да бъдат сведени основнодо следните две групи:

1. Интерпретиращи битието откъм същността;

2. Интерпретиращи битието откъм съществуването;

Този факткрасноречиво илюстрира неопределеността и двойнсвеността на битието, чийто източник е Произволът.

Същност на произвола:

Общи положения

         Обикновен опонятието ,,произвол'' предизвиква определено негативни реакции. Свикнали сме да го свързваме схаоса, безпорядъка, безобразието. Достатъчно е да извикаме в съзнанието си представата за политическия произвол или за бюрократичния му побратим, за да ни завладее мигом досадата, гнева и омерзението. За правния произвол просто ще замълча.

        Често произволът бива идентифицирансъс своеволието - себично изразената воля, игнорираща всякаквиморални задръжки. Тази връзка е напълно естествена, доколкото и в двете понятия семантичният център пада върху волята. Друг е въпросът, че произволът е по-широко понятие, което включва в себе си своеволието.

        Широтата би могла да бъде илюстрирана веднага, стига да насочим вниманието си към сродната дума ,,произволно'', явяваща се наречие за начин. Така в словосъчетанието ,,произволно избран предмет'' липсва негативната окраска и то звучи абсолютно емоционално неангажиращо. Ако в по-горния случай семантичният превод на произволанавежда на ,,отклонение от нормата, несправедливост'', то тук той звучи така: ,, който и да е'', ,,независимо кой'', ,,без значение кой''.

        Нека сега да видим какво ще ни поднесе и изконното значение на въпросната дума. За наше щастие и тя, подобно на думата ,,битие'' е семантично мотивирана. За да се ориентираме по-лесно в морфологическия анализ и да изведем максимално точно семантиката, ще разгледаме думите ,,програма'' и ,,произход''.

        Гръцката дума ,,про-грама'' означава буквално: ,,пред-писание''. Програмата е изготвеният предварително в писмен вид ред на нещо, което трябва да бъде следвано. Всъщност тя е начало, целящо някаква предварителна организация за нещо. Думата ,,про-из-ход'' пък се явява начало нанечий ,,изход''.

        По аналогичен начин думата ,,произвол'', от своя страна, именува началото на ,,изволението'', т.е. на волята. Следователно произволът е нещо като ,,предволя'', подобно на предчувствието, което е някакво усещане преди чувството. Стана ясно, че програмата, произходът и произволът се явяват начала, съответно на действието, нещото и волята. За разлика от последните две, началото, изразено в думата ,,програма'', е предварително обмислено. То е плод на мисълта. Наличието на умисъл в останалите две начала си остава под въпрос. Отнесеноконкретно към произвола, това положениеследва да бъде изяснено, доколкото ще хвърли светлина върху същността му. Светлина ще бъде хвърлена и върху спорното отношение между мисълта и волята по линията: причина-следствие. Не на последно място решаването навъпросната дилема ще ни помогне да разберем дали наистина произволът е самодостатъчен като начало на всички начала или все пак е зависим, детерминиран от нещо, напр., от мисълта.

       Гореспоменатото ми напомня да уточня, че по-нататъшното разглеждане на понятието,,произвол'' ще бъде ограничено в рамките на своя онтологичен аспект. Евентуалните препратки към всекидневната муупотреба ще иматвторичен, спомагателен характер, който ще бъде насочен към изясняването именно на битийния/онтологичния/ му смисъл.

        След направеното уточнение вече можемда се върнем към разглежданата дилема: мисъл - воля, за да изясним къде е мястото на произвола.В този ред на мисли, предлагам на вниманието ви две интересни трактовки на последния.

Рационалистическата трактовка на Аристотел

        Анализирайки различните видове причини всвоята ,,Физика'', Аристотел заключава, че случаят/ случайното/ и самопроизволността, темпорално погледнато, спадат към т.нар. ,,съпътстващи'' причини, причини,,по съвпадение'', които той определя като вторични. Тях той разграничава от първичните/ главните/ причини, наречени от него причини,,от само себе си''. Авторът илюстрира това положение по следния начин: някой отива на пазар,но среща свой длъжник, който му връща дължима сума. Главната причинатук е отиването на пазар. Пазаруващият предварително е решил, че ще ходи на пазар. На него и през ум не му е минавало, че ще срещне своя длъжник. Ето обаче, че го среща случайно и си разчистват сметките. Тук разчистването на сметките е съпътстващо, по съвпадение, следователно вторично,съотнесено с главното: отиването на пазар. По-нататък Аристотел споделя, че случаят и самопроизволността не могат да бъдат причина за събития от постоянен характер и или по-често случващи се такива. Изводът: те са рядкост, както щастието и нещастието.За него последнитеса в графата "случай'' /случайност/. Нещо повече, тойопределя и мястото на случая и самопроизволността: те са в действието, в действителността. Затова, според него, ,,онова, което неможе да действа, не може да произведе нещо случайно''.

        За нас представлява интерес разграничението, което прави Аристотел между случая и самопроизволността. Според него, те се отличават по това, че самопроизволността има по-широк обхват, включващ мецдувременно и самия случай: ,,... всичко случайно е самопроизволно,а последното невинаги е случайно...'' - споделя той.

       Пита се: след като самопроизволността ,,невинаги'' е случайна, каква още бива? Отговорът не може да бъде друг, освен - и необходима. Към последното ни навежда и следващото изказване на автора: ,, Най-вечеобаче следва да отличаваме самопроизволността от случайното в протичащото ,,по природа'': когато нещо се случва въпреки природата, тогава ние казваме, че е станало не случайно, а по-скоро самопроизволно. Тази самопроизволност обаче е друга: ако в другите случаи причината е отвън, тук тя е вътрешна.'' Ето именно тук авторът е уловил тънката игра на произвола между случаиното и необходимото.

       Въпреки че авторът на практика признава, че самопроизволността може да бъде и ,,вътрешна'' причина, т.е. самодостатъчна, все пак той заключава, че в качеството си на причина по съвпадение, самопроизволността и случаят санещо вторично по отношение на разума или природата.Така всъщност Аристотел признава първенството на разума/ мисълта/ над волята.

Ирационалистическата трактовка на Йоан Дънс Скот

        Коренно противоположна е трактовкатана този интересенсредновековен мислител. Йоан Дънс Скот/1265-1308/ е францисканец, последен и най-оригинален представител на средновековната схоластика. По философски убеждения еиндетерминист и признава първенството на волята над ума, както при човека, така и при Бога. Високо цени индивидуалността и свободната воля. Подобно на своя предшественик, Вилхелм Овернски, счита, че волята е причина, която може да определя сама себе си. По силата на самоопределението си волята есамодостатъчна и пълна причина за всеки свой акт. Нашата воля не само че еистинската причина за действията ни, но е и единственатапричина за желанията ни.

        Как мотивира първенството на волята над ума Скот в учението си за свободната воля? Докато волята сама определя женанията си, независимо от каквото и да е, умът, според него, е зависим трояко:

1. от собствената си природа, която не може да реши да мисли или не;

2. от данните на чувствените възприятия, определящи съдържанието на мислите;

3. от актовете на волята, определящи този или онзи предмет на мислене;

       Във връзка с гореизложеното,авторът споделя, че тъкмо благодарение на волята, умът има възможност да прескача от предмет на предмет. В противен случай той би останалпри един-единстявен предмет - оня, към който се е насочил.

       Полемизирайки с представителите на томизма, защитаващи върховенството на Божествения разум, Дънс Скот провъзгласява основния принцип на своята онтологическа етика: нищо, освен Бога, няма собствено достойнство и получава полжителен или отрицателен знак изключително от Божията воля, която авторът определя като БЕЗУСЛОВЕН ПРОИЗВОЛ.Бог желае нещо не затова, че е добро, заключава той, а напротив, то е добро, защото Бог го е пожелал. ,,Произволението Божие'' решава кое е добро и кое - зло.

        Няма да коментирам теологическия аспект на това изказване, тъй като съм твърде некомпетентен в теологията. Онтологическият му аспект обаче заслужава сериозно внимание, с оглед на поставените от нас задачи. Самият факт, че Скот идентифицира произвола с такъв универсален абсолют, какъвто е Бог, ясно изразява огромното значение, което той отдава на разглеждания от нас феномен и отговаряполжително на нашето питане, аименно: е ли произволът самодостатъчна първопричина, начало на всички начала?

         Без съмнение,за да разкрием по-цялостно и задълбочено същността на произвола, ще трябва да прибегнем към помощта на феноменологията като универсален метод за постигане на същностите.

Феноменологически анализ на произвола

        Преди да пристъпя конкретно към въпросния анализ, е редно да запознаячитателитес понятието ,,феноменология''. То произтича от гр. дума ,,феномен'', която буквално преведена означава ,,отблясък''. Обикновено тя бива идентифицирана с думата ,,явление'', но ако трябва да бъдем по-точни, следва да отбележим, че тя съответства повече на възвр. причастие ,, явяващото се''.

         Самият термин ,,феноменология'' се използва двояко: веднъж като понятие, обозначаващо съвкупността от знания за наблюдаваните явления в естествознанието, най-вече във физиката; другото значение на термина се свързва с едно от основните философски направления на XXв. С оглед на нашите задачи, ще фокусираме вниманието си тъкмо върху последното значение на термина.

         За предвестник на феноменологията като философско направление се счита австрийският психолог и философ Франц Брентано/ 1838-1917/. В своите основни съчинения ,, Психологията на Аристотел'' и ,, Психологията от емпирична гледна точка'' той споделя, че в психологията не следва да се разглеждат изолирани реакции и че е невъзможно по пътя на механичните измерения да се изясни природата на психическите процеси. В стремежа си да разграничи психическите от физическите феномени, Брентано въвежда термина ,,интенционалност'', т.е. насоченост на мисълта/ съзнанието/ към даден предмет, с цел опознаването му. Така авторът достига до извода, че тъкмо интенционалността е линията, по която се разграничават двата вида феномени. Според него, тя е присъща само на психическите феномени.

         Именно интенционалността се явява ключов момент за основателя на трансценденталната феноменология, Едмунд Хусерл. Чрез нея авторът определя структурата на чистото съзнание - предметът на неговата философия. Съгласно Хусерл, тази структура включва ,,интенционален/ мисловен/ акт'' и ,,интенционален/мислим/ предмет''. Последният, уточнява той, не следва да се бърка с реално представения в действителността предмет. Интенционалният предмет е мисловно съдържание, което е представено в интенционалния акт ,,идеално''/ във вид на впечатление, възприятие/, и то не като привнесено отвън, а като нещо, присъщо на самото съзнание. Доказателство за това е фактът, че наличието на интенционалния предмет невинаги е обусловено от наличието на реално представения предмет. Това положение чудесно илюстрира М. Хайдегер чрез следния пример: халюциниращият, споделя той, ,,вижда'' човешки фигури и предмети, които реално не са представени. Друг пример: не е задължително да имаме пред себе си къща, за да бъде представена тя ,,идеално'' в съзнанието ни.

         Доколкото обаче реално представеното в една или друга степен съдържа илюзорност, привидност, интенционалността е немислима без феноменологическата редукция - друго ключово понятие във филосогията на Хусерл. Без нея просто няма как да бъде изведена скритата във феномена същност. Самата редукция протича в два етапа:

1. Ейдетическа редукция.

2. Феноменологическа редукция.

        Първият етап представлява ,,епохе''/ гр., въздържание''/. Този етап изисква въздържание от всякакви съждения за света, преди да преминат ,,проверката'' на съзнанието. Всичко, вън от съзнанието се извежда ,,в скоби'' и се ,,нулира'' като съмнително, хипотетично, недостоверно.

       Трансценденталната редукция пък е преход към самата интенционалност. Чрез нея ние се насочваме от съдържанието на феномените къмтехните всеобщите структури и структурата на съзнанието, в цялост. Нека приведа пример за елементарна редукция, напр., баща-родител-мъж-човек-живо същество-психически феномен-трансцендентално его/ ,,чисто съзнание''/.

        В структурата на феномена Хусерл отделя ,,идентично интенционално ядро'', което е неизменно в цялостния поток на съзнанието, и т.нар. ,,хоризонти на конституиране'', които са изменчиви. ,,Ядрото'' и ,,хоризонтите'' авторът определя като ,,феноменално единство''. Нека сега да видим що за ,,феноменално единство'' представлява Произволът?

        Нещо изпитва недостиг и, за да го запълни, се насочва към друго. Срещата на нещото и другото аз нарекох СЛУЧАЙ. Доколкотовъв всяка среща нещото и другото губят себе си, вследствие на неминуемо претърпяваните промени, всяко едно от тях след осъществения контакт се връща при себе си, с цел да съхрани идентичността си. Това ,,връщане при себе си'' пък аз определих като ОБИЧАЙ.Следователно в качеството си на ,,феноменално единство'', структурата на Произвола включва Случай и Обичай. Съотнесени с Хусерловата терминология, на Случая съответстват ,,хоризонтите на конституиране'', а на Обичая - ,,идентичното интенционално ядро''.

        Изниква въпросът: за какво конституиране иде реч? Случаят е свободната, открита зона, в която се осъществяват интенционалните актове насъзнанието, това е мястото, където последното ,,среща'' своя интенционален предмет. Тази ,,среща'' дава феноменологическата конституция на предмета. Чрез нея съзнанието конституира, утвърждава автентичността, смисъла и значението на предмета като феномен. В този ред на мисли, още самото явяване на нещо е вече ,,покана за среща''. Самият факт, че феноменът е ,,само-при-себе си-показващото се''/ Хайдегер/, езнакче той желае да бъде видян, ,,срещнат'', иначе за какво би се показвал. И тъй като в откритото пространство на Случая всичко е подложено на промени,след ,,срещата'' нещото се връща ,,у дома'', при себе си и се скрива в Обичая, сцел да съхрани своята съкровена същност, идентифицираща го като това, което е. Така Произволът се запазва като ,,феноменално единство'', съвместяващо Случая и Обичая. Ако Случаят е историчен/ еднократен/ акт в откритото за ,,срещи'' пространство иолицетворява Промяната, то Обичаят е едно ,,вечно възвръщане към едното и същото''/ Ницще/, а именно- волята да бъде - и олицетворява Повторението, което е извън времето, т.е. във вечността.

        И така,чрез Случая Произволът сигарантира съществуването, а чрез Обичая - своята същност. След като изяснихме накратко феноменологическата структура на Произвола, вече можем да пристъпим към онтологическите муизмерения, даващи ни основание да интерпретираме битието като Произвол.

Онтологически измерения на произвола. Основания за интерпретация на битието като произвол

        Ето, че настъпи финалната фаза на нашата задача, чиято цел е даоткрием необходимите основания за интерпретацията на Битието като Произвол.Ако се върнем към нашето първоначално питане -поради какво е продиктувана двойнсвеността на Битието ни? - то вече имаме налице отговора: от заложения дълбоко в него Произвол. Тъкмо тази ПРЕДВОЛЯ, явяваща се в качеството си на ВЪЗМОЖНОСТ ПОВТАРЯЩОТО СЕ ДА СЕ ПРОМЕНИ/ СЛУЧИ/ И ПРОМЕНЯЩОТО СЕ/ СЛУЧВАЩОТО СЕ/ ДА СЕ ПОВТОРИ, предопределя двойнствения характер на Битието по линията ЕКСТАТИКА/ съществуване/ иСТАТИКА/същност/. Той, Произволът, чертае и основните характеристики на Битието: непълнотата като отсъствие на резултат; еднократността като времетраене; неопределеност, поради двойнствената си открита структура, съвместяваща съществуването и същността. Всичко вБитието е ОТБЛЯСЪК от Произвола: съществуването е отблясък от Случая, същността - от Обичая, дори времето, изяждащо настоящето и ширещо се безкрайно в миналото е отблясък от стопяващия Случая миг и разтягащата Обичая вечност. 

        В крайна сметка ,,сделката'', която предлага Произволът на Съществуващото по въпроса за неговото Битие е следната: имаш твое лично, индивидуално и ,,разбиращо'' съществуване, но за кратко и - безлично, абсолютно анонимно, лишено от ,,разбиране'' безкрайно присъствие.,,Имаш и избор- напомня Произволът - не ти ли хареса краткото двойнствено съществуване,даващо тибиване с ЛИЦЕ, можеш винаги да се преселиш в АНОНИМНАТА вечност, макар чене виждам никакъв смисъл да се преселваш преждевремено във вечността, след като така и така тя ти е абсолютно гарантирана! Все пак, ако решиш, че не е по силите ти разтягането между Случая и Обичая, изборът си е твой, дадена тие СВОБОДНА ВОЛЯ’’.

        Може би тъкмо в този ред на мисли,основоположникът на фундаменталната онтология Мартин Хайдегер заключава в ,,Битие и време'', че битието е винаги ,,мое'' и ,,разбиращо''. ,,Мое'' е, за да ми напомня, че трябва да се грижа за ,,лицето''; ,,разбиращо'' е, защото разполага с интенционалност/съзнание/, натоварено да разкрие смисъла му и смисъла на моетолично битие. На практика авторът стига до Произвола, след като разкрива, че битието ни е хем лично, хем на-лично, но не това е целта на труда му. Неговата главна задача е да докаже, че смисълът на битието е във времето, и по-конкретно - в неговатаеднократност.

         За сметка на товапък, Дънс Скот директно назовава първопричината на Битието като БЕЗУСЛОВЕН ПРОИЗВОЛ,с тази разлика обаче, четой идентифицира последния с Божията воля, акцентирайки по този начин на неговиятеологичен аспект.

       Ненапразно приведохгорните два примера: целта ми бе да илюстрирам различните интерпретации на битието, в зависимост от поставените конкретно от съответните автори цели. В този ред на мисли, съм далеч от мисълта за някаква изключителност на представения от мен текст. Скромната ми задача бе да ви представя отправната си точка, начина ми на мислене и възприятие на нещата.Предвид на това, считам задачата си за изпълнена.

*Любопитни философски есета, интересни социални теми с философски подтекст, разработки по философия или просто интересни факти, свързани с философията можете да пращате на elza.todorova@gmail.com. Те могат да намерят място тук, подписани с Вашето име.






КЛЮЧОВИ ДУМИ
КОМЕНТАРИ
Анонимен    28 Октомври 2008 / 14:23  

Влади
Битието /а, понякога и питието/ определят съзнанието :)
Анонимен    28 Октомври 2008 / 14:50  

Абсолютно съгласен!
В умерени количества алкохолът стимулира мисленето. Е, и самото питие е от значение, защото ако е някое менте, можеш направо да изпаднеш в без-съзнание!
Поздрави!
Джош

ДОБАВИ КОМЕНТАР
Заглавие:
Коментар:
Код*: Ако си човек, а не робот, въведи посочения код, за да изпратиш коментара си успешно.






БЪРЗИ ВРЪЗКИ:

Красота и Здраве

Любопитни новини

Блогът на Ванката

Снимки

ИНФОРМАЦИЯ ЗА МЕН
Име: Елза
Фамилия: Тодорова
Пол: Жена
Град: София
Възраст: 28
Дата на регистрация: 14 Февруари 2008
ЗА МОЯ БЛОГ
Автор: Елза
Дата на създаване: 14 Февруари 2008 / 16:19
Категория: Спорт, Наука, История, Политика, Новини, Компютри и Интернет, Екология, Глобалното затопляне, Любопитно, Технологии, Бизнес, Здраве, Музика, Лични, Арт, Други, Пътешествие, Хоби и развлечения, Медии, Смях,
Прочетен: 2142619
Коментари: 1013
Последна промяна: 28 Май 2012 / 22:34
НАЙ-ЧЕТЕНИ В Log.bg
1.    zdrave (13095826)
2.    chrisbrown (6209373)
3.    nmrp (5355601)
4.    Vankata (3149259)
5.    kjelqzkov (2662177)
6.    fen (2268294)
7.    philosophy (2142619)
8.    misterii (1910711)
9.    IvayloSlavkov (1745957)
10.    zabavlqvaise (1447521)